Днес не просто си спомнихме. Днес поехме отговорност.
В студения въздух на зимния ден имената тежаха повече от мълчанието. Имена без гробове. Имена без присъди. Имена, които историята се опита да заличи, но паметта отказва да пусне.
Хиляди българи във Вардарска Македония са били убити, хвърлени в ями, изтрити от регистри, защото са отказали да предадат себе си. Не заради оръжие. Не заради бунт. А заради едно изречение, произнесено ясно и смъртоносно опасно за онова време:„Ние сме българи.“
Това не е просто трагедия от учебниците. Това е рана, която продължава да кърви. Защото никога не беше призната. Никога не беше осъдена. Никога не беше излекувана с истина и справедливост. Кървавата Коледа не е спомен – тя е живо изпитание за българската държава днес.
Паметта не се отбелязва веднъж годишно с венци и думи. Паметта изисква последователност. Изисква държавна воля. Изисква смелост да се назове престъплението с истинското му име и да се защити националният интерес, без извинения и дипломатически заобикалки.
Да почиташ жертвите не означава да мълчиш благоприлично.Означава да заемеш позиция.
Позиция за историческата истина.Позиция за правата на българите извън границите на България.Позиция срещу превръщането на историята в разменна монета и удобна пауза в международни преговори.
Историята не е товар, от който трябва да се освобождаваме. Тя е гръбнакът, който ни държи изправени. Държава без памет е лесна за натиск. Народ без истина – лесен за пренаписване.
Днес сведохме глави. Но утре очакваме действия.
Защото една държава не се познава по тържествените си речи, а по това дали има смелостта да защити своите мъртви, своите живи и своята истина.
