Добрич (бивш Толбухин) остава завинаги белязан от едно от най-мрачните престъпления в историята на социалистическа България. Името Живко Христов Димитров и до днес се споменава с тревога – не като жертва, а като извършител, злоупотребил с власт, доверие и служебно положение.
Роден през 1946 г. в Толбухин, Димитров прави кариера в системата на МВР, където достига чин майор. В очите на обществото той е част от реда, закона и сигурността – образ, който контрастира рязко с истината, разкрита години по-късно.
Престъпления, извършвани в сянка
В периода 1975 – 1981 г. Живко Димитров извършва поредица от тежки умишлени убийства, мотивирани основно от корист. Разследванията по-късно установяват, че жертвите му са хора, които той умишлено е подбирал – често доверчиви, уязвими или поставени в ситуация, в която авторитетът на униформата елиминира съмненията им.
Най-зловещият акт е извършен на 10 февруари 1981 г., когато Димитров убива две служителки на търговски обект, след като ги примамва с обещание за служебна проверка. Целта е кражба на значителна парична сума. По-късно е убит и трети човек, станал неволен свидетел.
Разкриване и срив на мита
Случаят предизвиква шок дори в строго контролираната информационна среда на онова време. След мащабно издирване Димитров е заловен, а разследването разкрива и предишните му престъпления, останали дълго време неразкрити заради служебния му статус.
По време на разпитите той признава за убийствата. Делото срещу него се води при изключителна секретност, но присъдата е категорична.
Смъртна присъда
Живко Христов Димитров е осъден на смърт. Молбата му за помилване е отхвърлена, а присъдата е изпълнена през 1981 г. чрез разстрел, в съответствие с тогавашното законодателство на Народна република България.
История, която не бива да се забравя
Случаят с Живко Димитров остава един от най-фрапиращите примери за провал на системата, в която човек, призван да пази обществото, се превръща в негов хищник. Той поставя тежки въпроси за контрола, отговорността и опасността от сляпо доверие към властта.
Десетилетия по-късно тази история продължава да бъде предупреждение – че злото понякога носи униформа и че истината, колкото и дълго да е прикривана, неизбежно излиза наяве.
